(Николай Райнов) Песен за Девата Румена зорница на деня – благословена

(Николай Райнов)

Песен за Девата

Румена зорница на деня – благословена да бъде Девата, Която се ражда от блестящите талази и пилее коси по морето! Неуловим е Нейният чар – и гиздостта на Нейния образ пробожда сърцето като двуостър меч. У Нея се сбират всички обаяния, тъй като Тя е и Майка, и Девственица: Тя е знамение и мистерия за мозъка, само че за сърцето е разтуха и самодоволство. Тя погалва мощния – и неговата мощност се стапя като восък на слънце. Тя поглежда майчински слабия – и той добива храброст на великан. Всеки е пред Нея дете – и Тя е Майка на всичко живо. Тя е родила душите, които живеят на земята.

Светлина Я обгръща. И мъжете, като съзерцават Нейния искра, остават със смутени сърца, с треперливи ръце – и в душата им се ражда обич.

Тя е носила Вечния Човек в своето лоно – и от Нейното сърце блика любов към вселената. Всеки, който уважава богинята на Обичта, уважава – Нея. И детето, което се гали с топли ръце о майка си, и момъкът, който посреща с тупкащо сърце своята обична, и брачният партньор, който целува своята брачна половинка, и старецът, който милва проходилото внуче: всички тачат Нея, Зорницата.

Чисто е Нейното сърце от леке – и като непорочен сняг е бяла душата на Небесната Мома.

Тя е сърдечен боязън на всичко основано – и диша. Тя е в цветето на пролетта, стене в жълтия лист на есента, бори се с небето в снежните зимни стихии, топи се в синевината на ведро лятно небе.

Ветрецът разнася Нейния шепот, а мълнията разсипва бурно блясъка на Нейните златни коси.

Тя е светла мрежа, преплела света: в трепета на всеки лавров лист се дочува отзвук от Нейната ария.

В Нейните коси се смее пламъкът на падащи звезди – и чезне грохотът на разрушени светове.

По Нейното чело се плъзгат кръговете на вси съзвездия – и мрак сменява светлината – и още веднъж огнен пожар обгръща просторите, където поникват пламъци и почват да се гърчат огнени пръсти на голяма ръка.

Нейните очи се разтварят над индивида като две обърнати бездни като тъмни висини, като рискови пропасти, надвесени над душата – Едната се казва Съдба. Другата – Тайна. А тяхното общо име е – Смърт или Обич.

Като голяма чаша, цялостна с огън, е Нейната уста: който Тя целуне – той умира от блян. Защото в душата му кипват знойни стремежи – и той става плебей – и душата му пада като плащаница, по която ще минат непознати нозе.

Нейните ръце са два огнени пояса, обгърнати към снагата на света; те са хубави като змии и смъртоносни като прегръдка. Защото хубостта носи гибел – и отрова спи във всяка целувка. Нейните ръце се простират над душата като два бели савана, под които можеш да се забравиш, само че можеш и да умреш.

Тя е Властителка на безконечното Тайнство, отдето се ражда Това, Що е родило света.

Тя е лавър, който пуска пламнали листа, огнени клончета и мълнийни цветове. Тя е светлина пред изгрев и здрач привечер. Тя ражда черния Ден и бялата Нощ на човешката душа. Тя е страшното „ Нима? “ на всяка религия – и светлото „ Може би! “ на всяко обезсърчение. Неин е Първият Ден. Нейна е Сетната Нощ.

Тя е Обич, Притома и Мъдрост.

За оногова, който не знае, Нейното име е просто – Жена. Но за мъдреца, който е живял хиляди пъти, Нейното име е толкоз комплицирано, че ничия уста не би могла да го изкаже изцяло.

…И всичко живо Я боготвори – и всичко Ней служи. Тя минава през тъмната античност на вековете – и стига през мрака на времето до нас.

Тя е международната Евритмия, за която жадуват художниците – и светлата Хармония, която дирят свирачите и артистите.

Много са Нейните преображения. Много са песните, в които долита Нейната душа при нас, при смъртните.

Ищар, Деркето, Лакшми, Анаитис, Астарта, Изида, Афродита, Венера –: Нея вредом обожават тези, що любят надълбоко и дирят в обичта или прочувствен живот, или пламенна гибел.

Пазителка на Девствеността. Тя има храм, дето постоянно гори неугасимият Пламък на Любовта. И там отлитат душите на тръпни моми и на копнеещи мъже – и там душите пърлят своите крилца – и там душите изгарят, с цел да се не върнат обратно. Тя е безконечната клада, на която гори душата на света.

За оногова, който не знае, нейното име е просто – Жена. Но за прозорливеца, който е прекарал хиляди животи, Нейното име е толкоз объркано, че ничия уста не би могла да го изкаже.

…Понякога Тя е гола, напълно гола – и вси слепеят от млечния искра на Нейната снага.

А от време на време е забулена с було от звездна тъкан — и всуе се мъчат магите да издигнат крайчеца на Нейното покривало.

…И в този момент даже – Тя цепи край нас вълните  и – върху смарагдения гребен на водите всеки може да съзре голото тяло на Хубавицата, Която се ражда от девствената пяна.

От: „ Богомилски митове ”
Илюстрация: Николай Райнов